Какво знаеш за времето, не знаеш нищо.
Времето липсва, нямаше ме четири месеца.
Нямах 21 в Америка, пиех бренди и бърбън, това ми бяха преките пътища, докато всеки бе вкъщи.
Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде?
Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде?
Косата й е черна и къдрава, а аз работя дълги часове във ресторант.
По случайност е бар-менажерката и всеки ден гледам да съм поне добре издокаран.
Впечатлявам я и нещата ескалират към това да заживея в колибата й там.
Търся чисти отношения, спя и пуша цигари с нея и има тръпка, но какво време стана, стана време да тръгвам.
Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде?
София ме ужасява, бяхме се разбрали друго.
Сега иска от мен пак да си правя труда. Аааа.
Гледаме дъжда и знаем какво да мислим, може и да бъркаме, може и да е истина.
Аз няма да съм спасен, утре е края на годината и имам усет, че не съм сигурен какво точно правя, не знам дали работи да си воден от желания.
Не знам какво е да си влюбен, не знам точно коя ще срещна вдругиден.
Но е добре дошла, ще има огромна софра, ще бъда отгоре гол на масата.
Готини вилици, но ги бутам на пода. Дошъл съм тук да върша работа.
Само не ме гледай с тези очи. Само недей да ме гледаш със тези очи.
Греховете ми се трупат, проповедникът е мъртъв.
На кого мога да благодаря за добрия номер, чия ръка мога да стисна.
Някой в тая стая ме предаде, щото половината не пасвала.
От тия работи боли, аз също съм ги приказвал, приказвал.
Накъде отиваш? Само не ме гледай с т‘ва отиване? Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде?
Казвам „чао“ на проститутките на гарата.
Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде?
Казвам на един от шейсетте глупака на ескалатора „Мръдни малко“.
Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде?
Казвам на едрата жена с ножа „Пусни ни да си ходим“.
Накъде отиваш? Накъде отиваш? Накъде?
Споменах на родителите си, че е време.
Накъде отиваш? Накъде отиваш?
Успех, момче.
Само не ме гледай с тея очи, само недей да ме гледаш.
