Все нагоре, пронизан, но вървя,
през плет от огън, очите ми кървят.
Крещят гласовете – Пред теб няма път!
Все нататък, напук на умората,
Горят краката ми, но спра ли ще умра;
Крещят страховете – Натам няма път!
Стотици ръце от мен късат плът...
Блъскам пътя, не знам посоката,
катеря мрака, да търся изхода –
завист наоколо дави деня...
Хора виждам, но всички мъртво спят;
Сами не тръгват, а срещу мен вървят.
Море от удавени в мъка тела
към дъното влачи оловен страхът.
Страх, да търси всеки своя път,
Злоба, щом намери изход някой друг.
