Въз подзиме* съм легнала
въз пролете съм станала.
Всичко от земя излиза,
пък я нах земя тарнувам!
Въз подзиме съм легнала
въз пролете съм станала,
Цала съм зима лежела,
лежела и още болнела!
Ага са е пролет пукнала,
я сам нах ванка излела.
Всичко сай било цветнало,
цветнало и още листнало,
И моян зелен босилек
и моян червен карамфил!
Сичко от земя излиза,
пък я нах земя тарнувам!
Умирам, майчо, умирам
тебе са вяра не фата
Малко ще да ма погльодаш,
мночко ще да ма споминаш!
Утре ще сватба да има на нашесо дворе широко,
Права щет люлка да правят,
мене щет летве да турят!
Ага ми дойдат майчинко,
хожене от джамаене,
сафтене от медресене,
Ти да ми, майчо, отвориш
моине мажар сандаци
и да ми, майчо, извадиш
моено тьонко дарийе,
врит да ги дара одариш:
Хожемнем дльоги яглъци,
сафтенем сърмени чеврици,
Асаню майчо да дарищ,
шарена риза набрата,
върх ризана му яглъчек,
върх яглъчекън чеврица,
върх чеврицана кесица,
върх кесицана китчица,
от моян ситен босилек,
от моян червен карамфил!
На китчицана алтънчек
от моесо фесче алено.
Умирам, майчо, умирам
тебе са вяра не фата!
Иди ми майчо порукай
мижова* Фатме да дойде.
Гиздило да хи харижам,
либено да хи отстъпям,
Чи на мен късмет не било
млада невяста да ида
на Хасанюви дворове,
на Хасанюви конаци!
Умирам, майчо, умирам
пък тебе са вяра не фата!
Скоро щем да са раделим!
Още си Фатме думаше
и са със душа раздели!
Плакала и майка плакала
по Фатме мила майчина.
Три деня е вътре даржала,
от милост е никому не казала,
От жалост е във двор закопа!
Та че си майка извади
фатмино тьонко дарийе.
Врит си ги дара одари
както си Фатме порача,
Каквото от дар остана
майка го купен сторила
на среде равни дворове,
турила малко борница,
та че си купен запали
и си са жално провикна:
"Каксо ми горят дарове
тъй ми гори сърцесо
по моя Фатме хубава,
че си ми млада отиде
нах чернана земя длибока.
Сичко от земя излиза,
пак тя нах земя отиде."
*подзима = есен
*мижо = чичо
