Една октава тишина.
Един априлски мек следобед.
Дочувам първите пчели
за лятото да си говорят –
в часа, когато се рои
и диша тежко светлината
и още зимата боли
по връхчетата на тревата.
Пролае куче. Падне цвят
от неспокойните дръвчета,
а старото гнездо във тях
събира слънчеви монети,
с които да си купи пак
перца и пух от нови птици,
и песни, и притулен страх
в нощта от котките-стръвници,
и нов живот да затупти
във сламените му обятия…
Сърце е старото гнездо –
то днес усеща свойто ято.
Една октава тишина.
Нататък – пролет и безмълвие.
А ятото като човек
през облаците се препъва.
Пламен Сивов
