Под стряхата на бащината къща
мълча замислен в здрачния покой.
О, хубава и щедра селска вечер!
Аз слушам твоя сенокосен глаc.
Аз гледам как по тъмните баири
Луната като ален кон върви.
И ме пронизва незабравен мирис
на чернозем, на билки и треви.
А вечерта полека ме прегръща
и тихо ми шепти "Сега си мой,
сега си мой, това помни човече.
От сто години чакам този час."
А вечерта полека ме прегръща
и тихо ми шепти "Сега си мой,
сега си мой, това помни човече.
От сто години чакам този час."
Сега един замислен мъж се връща
и сключил вежди с трескави очи,
под стряхата на бащината къща
в годинитe се взира. И мълчи.
А вечерта полека ме прегръща
и тихо ми шепти "Сега си мой,
сега си мой, това помни човече.
От сто години чакам този час."
А вечерта полека ме прегръща
и тихо ми шепти "Сега си мой,
сега си мой, това помни човече.
От сто години чакам този час."
