Посред нощ ме събуди викът и кръвта ми смрази.
"Боже" - казах си само - "децата поне запази!".
Вцепенен се наведох над малкия детски креват -
спяха двамата кротко; на пръсти се дръпнах назад.
Към жена си се втурнах и с бледо от ужас лице
слушах в мрака как бие умореното нейно сърце.
"Нещо с мама се случи" - през главата ми мина за миг
и тогава си спомних - мъжки беше ужасният вик.
Мъж извика, мъж извика - тъй ясно го чух.
Мъж извика, мъж извика - тъй страшно го чух.
Мъж извика, мъж извика - тъй ясно, тъй страшно го чух.
Би могъл да събуди този вик даже глух.
Но защо всички в къщи непробудени спят,
и не чува ли никой нищо във целия свят?
"Боже" - казах си само - "значи, може би аз,
аз съм викал за помощ, аз съм викал без глас..."