И в песните за тебе съм го писал,
и в своите молитви си признах, -
откраднах те с единствената мисъл,
че няма от какво да ме е страх.
Защо не тръгнем през света открито,
през този свят, от завист сътворен?
Да ме целунеш пред очи, които
ще те проклинат дълго зарад мен.
Да прекосим по улиците стари
заровили зад доноси глави.
Да минем под прозорците - клюкари,
измислили убийствени мълви.
Да влезем с теб във черквата неделна даже,
загубили за миг и ум, и свяст,
и да не мислим кой какво ще каже
сега пред нас, или зад нас или след нас...
И да изпием чашата горчива, -
да няма страх от трънени венци...
Страхът убива, бавно ни убива
и после ни превръща в подлеци!
