Пиша тези редове леко обиден, сърдит,
вече не толкова млад човек.
Знам, че съм просто винтче в машината,
а мечтаех да бъда поет. Мечтаех, мечтаех
в пустинята да ида, да стана аскет.
Мечтаех, мечтаех стихове да пиша и прочие.
А ето ме сега във панелните гета,
лутам се във града, лумпен пролетариат.
Чужденецът, пътуващ от никъде за никъде.
Родих се, консумирам, ще умра. Fuck!
Но няма да се дам...
Омръзна ми ужасно, братче, тази песен,
а трябва да напиша още един куплет.
Казваше мама учи счетоводство!
Аз пък мечтаех да стана моряк.
Мечтаех, мечтаех моретата да бродя като Магелан.
Мечтаех, мечтаех като Васко Дагама и прочие.
А ето ме сега като делфин на брега.
Изхвърлен, описан, вмирисанq ненужен товар.
В машинно масло се превърнаха мечтите ми.
Продаден на дребно, обвит в целофан. Fuck!
Но няма да се дам...
Стана малко тъжна, хора, тази песен,
не е радиофонична въобще. Каза продуцента
не ми идва да пляскам с ръце.
А аз пък сънувам цяла нощ, че летя.
Сънувам, сънувам, че птица съм - като чайка летя.
Сънувам, сънувам аз съм Джонатан Ливингстън чайката.
А ето ме сега със прекършени крила.
Бих искал да мога да кажа - Ще продължа.
Това за жалост става само във филмите,
а аз просто герой на някакъв фарс. Fuck!
