Той махва с ръка
на света,
на локва кал,
на своята сянка.
И продължава пеш -
паметник цял
на остарял младеж,
на войн без медал.
Вятърът пак
дърпа го за шлифер стар.
Целува го мрак
със устни от стъкла на фар.
Невидим за хората
жених на умората,
богат със собствен ад
без рай, без рай.
Човекът от квартала
своите стъпки е събрал
в чанта овехтяла
побрала сандвич, папка и печал.
Бавно върви
дърветата му правят път.
В джоба му сив
под кърпата му стари сълзи спят.
Вятър, пепел, ти си камък човешки дим.
Сив, с прах кокаин.
Като теб съм и аз, като теб, като теб съм.
Човекът от квартала
своите стъпки е събрал
в чанта овехтяла
побрала сандвич, папка и печал.
