Пламен:
Всеки ден на твойта улица под балкона чакам аз.
Някои път дори викам към теб,
но градски шум покрива моя глас.
Вятърът развява тънък плат и за миг те виждам там,
как се вглеждаш във небето
и никога насам...
Къде гледаш пак? Там има облаци.
И аз нямам как
да изписвам с тях ясен знак.
Под тях не видя, че всички блясъци
светят за теб! Виж ги сега! Ето ме тук – ела!
Колко думи трябват?
И как се раждат?
Кой е онзи поглед,
за който казват,
че от него тръгва
всеки приказен миг?
Невена:
Всеки ден на мойта улица, има там едно момче...
Представям си как ме вика.
Моя филм така тече.
Той от севера гледа тук.
Аз пък поглеждам все на юг.
Уж аз съм лято, а пък той е друг сезон.
И така летят над мен измислици
Искам да ги спра
До него да ги приземя
И да призная смело, че аз му крещя -
„Ето ме тук! Виж ме сега! Аз съм за теб! Ела при мене!”
Колко думи трябват?
И как се раждат?
Кой е онзи поглед,
за който казват,
че от него тръгва
всеки приказен миг
