Звън на желязо, яростни слънца,
над редици от роботи слиза нощта.
Вместо нежен поглед - стъкени очи,
те вървят нелепо в мрака, мрака мълчи...
Те вървят по следите на човека
за да познаят що е обич и ден,
и бяло слънце да докосне с топли длани -
под метала бял горе да поникне бяла светлина.
Могат те да смятат, могат да четат,
даже могат да играят хубаво шах,
но много се объркват, повреждат се дори
щом започнат да пресмятат що е любов.
А оттам започва тайнствен бял човешки път
и по него ще пътува само човек.
Слънце, ти погали със топли длани -
под метала бял горе да поникне бяла светлина.
Звън на желязо, яростни слънца,
над редици от роботи слиза нощта.
Вместо нежен поглед - стъкени очи,
те вървят нелепо в мрака, мрака мълчи...
А във светлина започва бял човешки път
и по него ще пътува само човек.
Слънце, ти погали със топли длани -
под метала бял горе да поникне.