Намерих те.
Когато вече нямам право
да търся перуников мрак
и с късен въглен от жарава
сърцето си да будя пак.
Когато моята тревога
дори на устните горчи
и трябва да крещя “не мога”,
а те милувам със очи.
Намерих те.
Когато вече тъй отегчено
живея между “да” и “не”,
а тиха болка тихо стене
в присвитите ми рамене,
Когато вече сам се губя
във късния вечерен час.
Мой дневен сън, така си хубав,
но аз къде съм всъщност, аз.