Сини струи, мокри въженца
над земята размята дъждът.
На града във бетонните менци
се излива чиста вода.
И площадът за миг опустява ‒
от дъжда бягството не е срам.
И остават дъждът и фонтанът,
който винаги бил си е там.
Но фонтан във дъжда е излишен,
но фонтан във дъжда е нелеп ‒
пилеем водата без смисъл…
Ало, чува ли нашият кмет?
А фонтанът в дъжда е безсрамен,
а фонтанът в дъжда е скандал…
Щом със теб от вода сме направени,
не е страшна и градската кал.
Виж, небето се дави в дъжда,
уловено във мрежи от мълнии.
Уж случаен е малкият град,
а хотелите ‒ пълни.
Ти си някъде там и навярно сега
зъзнеш в шала си на някоя спирка.
Ние с тебе сме само две капки вода,
които към себе си бавно се стичат.
Преваля. И е толкова просто.
И във локвите тичат деца.
Пак ще топлим свойте старички кости
на лъчите на млада звезда.
И площадът за миг оживява,
няма спомени, няма вина.
И ти казвам: фонтанът е само начало,
а животът ни ‒ само игра.
Пламен Сивов
