В мрак дълбок, в море от болка скрит,
седиш и чакаш пак насладата.
Сам сред четири стени, след четири игли
отдавна вързан си.
Там,
където няма страх, където няма глад,
където няма кой да пише дните ти,
там където не грешиш,
където не боли,
където няма смърт, мрак, старост, пепел и тъга!
Но идва и сграбчва сърцето дългът към деня,
безмилостно мачка душата на каша от плът.
По-навътре влез, вратите заключи,
да скриеш себе си в съня.
В тъмна страст увит, в гроб от плът покрит,
дълго мразиш изгрева.
Там,
където не горчи,
където все летиш,
където няма граници и чужди правила,
където няма край,
далече от съня,
където няма смърт, мрак, старост, пепел и тъга!
Но идва и сграбчва сърцето дългът към деня,
безмилостно мачка душата на каша от плът.
Безсилен да прогледнеш спиш,
удавен в бездна от мъгла,
сам знаеш нямаш избор друг
оставаш само ходещ труп.
Да свърши сънят...
Във този цикъл се въртиш
и няма връщане назад,
не можеш ли да си простиш -
ставаш бавно психопат.
И няма смърт, и няма пепел, пред болката в деня,
щом свърши съня...
Но идва и сграбчва сърцето дългът към деня,
Безмилостно мачка душата на каша от плът.
