Имало е едно време двама луди млади,
за любов и вечна вярност дума те си дали.
Наговори ли се тайно да избягат в планината
Че за него сватба стягат, но с мома от сой богата. (2)
Че за него сватба стягат, но с мома от сой богата,
ала той не искал нея, нито нейните палати.
Друга на сърце си имал, но била тя много бедна,
друга на сърце си имал - със коси от чисто злато (2)
И тогаз баща му казал: -Сине, тази хубост нейна -
ще увехне ще премине, забрави сега за нея.
Забрави сега за за нея, виж я, нищичко си няма.
Сватба вдигаме в неделя, тъй съм казал, тъй ще стане. (2)
Но кога се зазорило и засвирили сватбари,
слънцето за миг се скрило, тъмни облаци се сбрали.
Само птиците в небето литнали към планината.
На върха ѝ чак се спрели, свили си гнездо от злато.
На върха ѝ чак се спрели и щастливо заживели.
