Камбана бие, на скалата сам вълк вие
лунна светлина, няма кой сълзите да изтрие.
Той сам гони между счупените паднали клони,
опашките на вятъра, които никой не може да догони.
Като дете плачещо за пони, за него няма жал, няма милост
няма кой да каже sorry.
Очите му посивяват, живота моментално става есен
как неусетно се променя.
Той не е чудесен, не е бил и никога няма да бъде лесен
и вълкът от тъжен плавно става бесен.
Неговия вой за листата на гората е песен,
а всеки негов ден с болка и тъга е смесен.
Вълчицата е няма, тя е вече при друг
а не нейно място трайно самотата остава тук
Сърцето бие бавно, очите гледат жадно,
а времето вместо да лекува прави гадно ...
Припев:
Няма ден, няма слънце, няма лъч светлина,
няма кой да отвърне на тази добрина.
Няма ден, няма слънце, няма лъч светлина,
няма кой да отвърне на тази добрина.
Бягайки той е вече вън от гората
безкрайната поляна, няма слънце има само облаци.
Останал последен от вида си на земята,
не може да асимилира, че бързо се менят нещата.
Буря, студ, дъжд и силни ветрове,
а той е вече в средата на безкрайното поле.
Сърцето бавно изтива, а козината пада,
лапите изневеряват, земята дърпа го към ада.
Пада гръм, пада мрак и тогава става невъзможното,
един единствен вълк е вече противоположното.
С последен сили и последен дъх на уста,
той постига своята мечта - вълк да отрони сълза.
Очите пълни с тага, душата остава сама
и всичко това, защото няма я вълчицата...
Очите пълни с тага, душата остава сама
и всичко това, защото няма я вълчицата...
Припев:
Няма ден, няма слънце, няма лъч светлина,
няма кой да отвърне на тази добрина.
Няма ден, няма слънце, няма лъч светлина,
няма кой да отвърне на тази добрина.