Планината е синя, сякаш детско моливче.
Накъдето погледнеш – безветрие; тихо е.
Само ясни прозрения, само малки чудатости.
Заговориш, или замълчиш – все е стихове.
Но сега аз вървя към високо подножие,
че върхът е далеч, пътя трябва да уча.
Днес ще спра уморен – там, където възторжено
вечер срещат стопаните свои бездомните кучета.
Тук е пъстро населено, ала хората знаят реда си –
те седят мълчаливи като пролетни кълнове
Милиони са стаите в малката праведна къщица;
Милиони са стаите – и пак не изглежда препълнено.
Тихо люшкат се гостите в своите плетени столове.
Чакат топлия залез, към безкрая се взират.
Паметта си насилват – всяка болка е станала ялова
–
колебливо разнищват на ума съпротивата.
…А стопанинът тук има белези стари по дланите,
той се смее дълбоко и право в очите ни гледа.
И досещам се весело – той ни познава отдавна:
преди всяко зачатие и преди да сме още родени.
В ароматната пръст няма кости, ни бурени.
Там под старата круша убитият мирно беседва с палачите.
Няма нищо за правене, няма нищо за губене –
и секирата кротко в тревата ръждясва.
Над високия връх опашка превило е слънцето –
тъй учтиво и предано гледа към нас – и не мига.
И докосваме лесно пейзажа, и забравяме времето –
старото време, когато все нещо не стигаше…
Искам нови нозе – да нагазя фонтани разплакани,
да се втурна към утрото, паметта си докрай да изтрия,
да приседна до чистия извор в пожара на лятото…
Искам сребърен съд, за да мога навеки да пия.
Пламен Сивов
