Като се война обяви, всички войници отиват,
дядовите Доброви синове, тримата, братски отиват,
като са прошка взимали от баща и от майка си,
от техни мили невести.
Като на фронта отиват, три годин' война водиха,
тримата здрави остават. Войници фронта напущат,
в България се завръщат. Дядовите Добри синове,
тримата, в плен остават. Че ги във Солун закарват,
със работа ги мъчиха.
И един ден, рано сутринта, всички пленници строяват,
за занаят ги питаха. Те си занаят казаха, че били стари
рибари, че знаят лодка да карат.
Тогава тримата отделят и ги в морето изпращат,
да ходят риба да ловят. Ходили, риба ловили...
Другите пленници изпращат, в България се завръщат. За
тях пращане нямаше... Ходили, риба ловили, седем години минали.
На тях им робство дотегна. Най-после те намислят, оттам трима
да избягат. Кръстьо, най-малкият, продума: "Слушайте, братя
рожденни, аз съм си, братя, намислил, оттука да избягаме.
Началниците ще излъжем, че много риба видехме, искаме да я
изловим. За пет дни хляб ще да вземем."
Каквото рекли - сторили, за пет дни хляб си взимали.
Оттам с лодка потеглят, без някой от тях да знае накъде
лодка ще кара.
Ден и нощ те пътуваха... На втори ден, на сутринта, силна се
буря явява, лодката ще им потъне. Тримата жално плачеха и
се на бога молеха, дано накрая да излязат, да не се някак
удавят.
На пети ден, вечерта, те си на брега излизат, на брега на
Дедеагач. Там се с лодка прощават, прощават и я целуват,
за България потеглят.
Във техно село пристигат, Даутли - село големо. На втори ден, на
Великден, селото хоро играе. Те през хорото минават... Нали
години минало, никои не са ги познали. Оттам на кръчма
отиват, по ракия си поръчват.
Пък дядо Добри, баща им, пред кръчмата беше излязъл, на
един стол си поседнал, със броенички в ръце, отчаян,
още замислен. Те по ракия поръчват и дяда Добря поканват,
поканват и го запитват: "Защо си, дядо, кахърен, кахърен,
още отчаян?"
Пък той им всичко разказа, как без синове останал. Тогава
Кръстьо продума: "Не ни ли, татко, познаваш? Ние сме твоите
синове!"
Как зачул баща им тез думи, на крака от радост подскочи,
и на кръчмарин продума да изнесе бъчва навънка, на всички
вино да дава.
А той се за вкъщи завтече, на булките си да обади...
По пътя бяга и пада, де си във къщи пристига.
Де си във къщи пристига и на булките обажда, че
мъже си им изокле (извикали). А те много чудяха и дяда Добря питаха
отгде намислил таз' лъжа.
А пък баба Добрица, нали бе стара, разумна, тя на булките
думаше: "Не му се, булки, сърдете, че днеска е ден Великден,
може в пивница би подпивнал."
Тоз какви думи говорял – те и синовете им пристигат.
Но най-малкита Кръстьовца, нали се в село оженила...
Па едни хора й казаха... И след малко тя пристигна, и се на
Кръстя моляше, пак назад да я прибере.
А Кръстьо тогаз продума: "Върви си оттук, не щя те! Как
були ни чакаха, а ти се само ожени!"
Пък тя се много ядоса. Че си ножчето извади и се в сърцето прободе.
На трети ден, на Великден, наместо да се веселят, те си
смрътника изпращат.
