Аз знам какво е страх, когато две очи са сами
и няма кой горещите сълзи от тях да свали.
Мечтите ми не се родиха за живот в този свят,
обречени на вечна клада от печал да горят.
С горещи длани в една събрани,
за обич прося кръста си в ръка нося .
Във храм небесен от мъка тесен,
аз коленича и молитва изричам.
Дали е късно за да възкръсне,
поне едничка мъничка мечта.
Аз зная как боли от чужда радост и топлина,
да няма кой за теб да отдели дори и троха.
Във празен дом огнището едва едва догоря,
живота си сега зазиждаме в стени от тъга.
