Не искам да премествам планини,
но Господи, за вяра ти се моля,
която тихо в мене да ръми,
да напоява ум, сърце и воля.
Че слаба е ръката ми, която
пред образа ти вечер ме прекръства.
На малки хора като мен им стига
пред огледалото спокойно да се бръснат.
Да бъде нежен пламъкът Ти. Бавно
живота ми до бяло да очиства,
да влезе слънцето във твойта стая
и като книга Ти да ме разлистиш.
И дай ми, Боже винаги да помня
на самотата старата измама;
когато лампата гася, да зная,
че в тъмното със Теб сме двама.
И чудно ми е… Мисля си за края.
Дали и в ада ще ме топли тази мисъл,
че чувал съм камбаните на рая,
че Господ някога ме е обичал?…
Ще дойде ден и час, и Твоят огън през средата
клечицата тънка ще прекъсне.
Ще се търкулна като въгленче тогава
и кротко ще опаря Твойте пръсти.
Пламен Сивов
