Че обичам да обичам, това не го отричам,
но когато обичам, обичам до гроб.
Само че обаче случи се така, че
жената, на която бях верен като роб,
използва любовта ми, за да води в дома ми
мъж, когото хванах да се крие в гардероб.
Вие нямате идея колко влюбен бях в нея –
тя имаше големи честни сини очи,
крак – метър и половина, кожа от коприна
и тяло, зажадняло за слънчеви лъчи.
Но щом отворих гардероба, тя засъска със злоба,
изблъска ме навън и кресна „Ти мълчи!“.
Каква история, нали, жена ми да ме мами,
а онзи там в гардероба, той пък, без да се засрами,
трепери и пелтечи „Вината, не е моя“.
„Ще видим, казах, моя – твоя, когато ти ударя боя.“
Хей, хей, хей, хей, уха, уха, уха,
Хей, хей, хей, хей, уха, уха,
хей, хей, хей, хей, уха, уха, уха,
хей, хей, хей, хей, оооо.
Намерих адвокати, те казаха: „жена ти
е виновна, вярно, и все пак е жена –
ще те разнася из града, ще плаче пред съда,
ще те осъди, ще видиш, на всяка цена.
Ако някой им е светел, доведи го за свидетел,
но онзи в гардероба юридически няма вина.“
Животът лошо ме наказа, жена ми се оказа
готова на всичко и накрая победи,
нарече ме звяр, изкара ме женкар,
спомена даже нещо и за моите деди.
Съдът решение издаде, гардеробът се продаде,
сега живея на квартира и имам шкаф!
Защото в шкафа … мъж не се побира.
Каква история, нали, жена ми да ме мами,
а онзи там в гардероба, той пък, без да се засрами,
трепери и пелтечи „Вината, не е моя“.
„Ще видим, казах, моя – твоя, когато ти ударя боя“.
Каква история, нали, жена ми да ме мами,
а онзи там в гардероба, той пък, без да се засрами,
трепери и пелтечи „Вината, братче, не е моя“.
„Ще видим, казах, моя – твоя“ … и му ударих боя.
